Производството на електроенергия в България датира от края на 19 век. Първата ТЕЦ е пусната в експлоатация през 1899 г. в Перник[1]. През 1900 г. е пусната в действие и първата ВЕЦ в Панчарево с мощност 1600 квт. До средата на 20 век са построени множество малки ТЕЦ и ВЕЦ с обща мощност 111 000 квт. През 1939 г. те произвеждат 266 млн. квтч електроенергия или 42 квтч/жител.
През 1944 г. в България е имало 117 предимно малки, местни електроцентрали, с общ капацитет 130,5 МВт и общо годишно производство 310 800 МВтч. От тях, най-мощната централа е ТЕЦ Курило с капацитет 15 МВт. (Най-мощният ВЕЦ е бил на р. Въча, с капацитет 7 МВт, а най-големият дизелов генератор: Мадан – 1,2 МВт.) Тези електроцентрали са снабдявали 13% от всичките населени места в страната или 40% от населението. През 1938-39 г, потреблението на глава на населението е било 42 кВт (сравнено с 230 кВт средно в света, и 500-800 кВт в „най-развитите европейски държави“ [2]).
ТЕЦ София се строи през 1949 г., за да снабдява столицата с електроенергия; през 1955 г, той започва да снабдява и топлинна енергия.
През 1982 г в страната има в изправност 234 електроцентрали с общ капацитет 9 499 МВт и общо годишно производство 40 135 000 МВтч (152 пъти повече отколкото през 1939 г [2]). От тези, 140 са ТЕЦ-ове (с общ капацитет 5 844 МВт и годишно производство 26 660 000 МВтч), 87 – ВЕЦ-ове (1 895 МВт – 3 049 000 МВтч) и един АЕЦ – Козлодуй (1 700 МВт – 18 746 000 МВтч). Общото производство се равнява на 4.5 МВтч на глава от населението.
От общата произведена електроенергия, 2 711 000 МВтч се изнасят общо през 1982 г. за Турция, Югославия и Гърция.
